Mon site SPIP

Liens (divers)

ViaraTimcheva — 2010-07-15T23:08:00Z

The Internet Movie Database,

Le site le plus complet sur le cinéma, où vous pouvez trouver TOUT sur TOUS les films de TOUS les pays :

http://www.imdb.com/

6 Milliards d'Autres

Avez-vous jamais rêvé de connaître les gens qui habitent sur cette planète en même temps que vous ?

Avec le projet d'Yann Arthus-Bertrand, ça devient moins impossible ! Et ça vaut franchement le coup d'oeil !!!

http://www.6milliardsdautres.org/

Pour un Sourire d'Enfant

J'ai assisté à quelque chose d'absolument extraordinaire... Une conférence et un film où Christian et Marie-France des Pallières racontaient la création de leur association Pour un Sourire d'Enfant (PSE) et tous ce qu'ils avaient fait au Cambodge pour progressivement tirer 6 000 enfants d'une misère et d'une violence inoïes !

A entendre de telles histoires, on est fier d'être un être humain ! Un jour j'irai les retrouver sur place à Phnom-Penh et je m'engagerai à leur côté, du moins pour un certain temps ; en attendant, voilà leur site qui hélas, ne relate même pas un dixième de ce qu'ils font sur place...

Une action de lumière et d'humanité incroyables !

http://www.pse.asso.fr/

Coup de coeur

J'ai découvert ce site par hasard, un jour où je me sentais tellement triste que j'ai tapé le mot "BONHEUR" sur Google Search...

Le résultat valait la peine : site très sympa qui chasse le blues comme un souffle de vent disperse les nuages...

http://www.bonheurpourtous.com/

World TV On line

Avez-vous déjà régardé la télé albanaise ? indienne ? brésilienne ? En un click, c'est possible, et en temps réel !!! J'ai eu ce site grâce à mon amie Desi de Berlin, et j'ai été ébahie ! N'en parlons pas du plaisir de regarder les actualités sur la TV bulgare à chaque fois que j'en ai envie... Un pur régal !

On Line Television : http://stafex.net/

ClicAnimaux

Sur ce site vous pouvez, gratuitement et en un click, contribuer à nourrir un animal abandonné :

http://www.clicanimaux.com/

Voyage virtuel autour de la Terre

64 pays de tous les continents à visiter en cliquant sur leurs drapeaux... Superbe site !

http://www.alovelyworld.com/index.html

Médecins sans Frontières

L'argent étant une énergie comme une autre, il est très important de savoir le dépenser pour ne pas en manquer.

Les Médecins sans frontières ont lancé une opération nommée "1 euro par semaine" qui améliore doucement le monde grâce à nous sans nous appauvrir :

http://www.msf.fr/

Tibet

Suite à l'invasion chinoise et a une politique de colonisation particulièrement sauvage (1.200.000 Tibétains morts sous l'oppression chinoise depuis 1959), un peuple et une culture sont en train de disparaître.

Comment les aider ? Du moins, en parlant autour de nous...

Quelques sites sur le Tibet :

Amateurs et artistes se réunissent pour aider le Tibet pacifiquement, à travers l'art : "Un dessin pour le Tibet"

http://www.neverland.net/bati/tibet/

http://www.tibet-info.org/

http://www.solidaritetibet.org/

Free Rice (english)

Wonderful !!! On this site, you can have fun, learn things AND feed hungry people with a click ! Look by yourself :

http://www.freerice.com/index.php

Détente et sérénité garanties

Besoin de déstresser ? Déplacez le curseur sur l'écran, vous aurez l'impression de voler au dessus des montagnes. Visez la pointe de ton curseur au sommet d'une montagne. Vous pouvez vous déplacer vers la gauche ou vers la droite. Et mettez le son !

http://electricoyster.com/esp3d

Je suis mort

Biographies de célebrités disparues, vie et mort des chers disparus...

Vous pouvez même voter pour vos morts préférés !

Trop fort ! Il faut être cinglé pour faire ce site, et encore plus pour le visiter ;-) Je recommande donc !

http://www.jesuismort.com/

World Clocks

Statistiques du monde en temps réel ! Vraiment impressionnant !

http://www.worldometers.info/

http://www.worldclock.swf

Deux bibliothèques virtuelles

Les classiques des sciences sociales : Vous pouvez télécharger gratuitement et très rapidement sur ce site plus de 2 972 oeuvres originales de 959 auteurs différents - écrivains, psychologues, philosophes, hommes politiques. Le génie québecois a encore frappé ! http://classiques.uqac.ca/

Les chemins d'Hermès Livres de sagesse et textes à méditer, où l'on peut télécharger pas mal de choses... De la Kabbale à l'Evangile interdit de St Thomas, en passant par Pythagore et Lao Tseu... http://www.lescheminsdhermes.org/

Fondation Déserts du monde

Découvert par hasard sur le Net, site assez curieux !

http://www.desertsdumonde.com/

J.K. Rowling

Cela vaut la peine de jeter un oeil sur le site de l'auteure de Harry Potter... C'est le plus joli que j'ai jamais vu sur Internet !!! Il est interactif, n'hésitez pas de tout toucher !

http://www.jkrowling.com/fr/

Blog...

...super sympa trouvé par hasard (mais y a-t-il du hasard ?) sur le Net :

Ma légende personnelle : http://ptitnez.skynetblogs.be/

Lynx

L'animal le plus menacé au monde ne vit pas en Afrique ni en Asie, mais chez nous, en Europe Occidentale !

Le lynx ibérique, nommé aussi "le tigre européen", est le félin le plus menacé au monde. Il est en voie de disparition tellement rapide que son extermination complète peut survenir d'ici la fin de la décennie !

http://www.soslynx.org/

Plus de Vie

Toute votre perception de la Vie, de l'Univers, des autres et de vous-même peut changer radicalement du jour au lendemain ! L'aventure la plus grande et la plus excitante que j'ai jamais connue a commencé par ce site...

http://www.plusdevie.net/

...en me rendant au séminaire n°1 sur "L'enfant intérieur", chez Tiphaine et Pascal au Vieux Salydieu...

Friends

ViaraTimcheva — 2010-07-10T17:02:00Z

Albums PHOTO (après les citations) !

:-) Pour démarrer ma rubrique "AMIS" je suis partie à la chasse d'une belle citation pour résumer ma pensée...

J'en ai trouvé... et plus d'une !

Le classique : "Le sort fait les parents, le choix fait les amis". [Jacques Delille]

Le poétique : "Heureux deux amis qui s'aiment assez pour (savoir) se taire ensemble". [Charles Péguy]

Le logique : "Le rôle d'un ami, c'est de se trouver à votre côté quand vous êtes dans l'erreur puisque tout le monde sera à côté de vous quand vous aurez raison". [Mark Twain]

Méritant la réflexion : "Celui qui te quitte dans son malheur te donne autant la preuve qu'il n'a pas été véritablement ton ami que s'il te quittait dans ton malheur". [Garabet Ibraileanu]

Le sage : "Il faut se conduire avec ses amis comme on voudrait les voir se conduire avec soi". [Aristote]

L'humouristique : "Si vous voulez connaître vos vrais amis, habitez un cinquième étage sans ascenseur". [Charles Morellet]

... Et celui qui tue :

"Dans le monde, vous avez trois sortes d'amis : vos amis qui vous aiment, vos amis qui ne se soucient pas de vous, et vos amis qui vous haïssent", [Chamfort]

Vous me suivez toujours ?

Même lorsque j'habitais au cinquième sans ascenseur ?

Alors vous allez sans doute vous retrouver dans les galeries photos ci-dessous !

Quelques bons moments partagés avec vous, mes amis :

ALBUM PHOTO My Friends

Après 14 (en toutes lettres : quatorze !) ans passés dans de différentes Cités U dans de divers coins de l'Europe, j'ai enfin mon petit appart perso. Vous pensez bien que je profite pour recevoir, avec la bénédiction (et la patience !) de Tony :-)

ALBUM PHOTO : Berthus GUESTS

A Bordeaux il y a un salon de thé nommé NAMASTE... Vous connaissez ?

ALBUM PHOTO : Salon de thé

Les amis ont aussi un autre avantage, ils me font faire du sport !

ALBUM PHOTO Sports

Et comme on est déjà plus proche de la soixantaine que de la naissance, plusieurs de mes amis se sont casés...

ALBUM PHOTO : Weddings

... et ça a donné de super gosses !!!

ALBUM PHOTO : My Friend's Kids

Bulgaria, les plus beaux sites

ViaraTimcheva — 2009-11-17T15:11:00Z

La dernière « terra incognita en Europe » - c'est ainsi que le guide du Routard voit la Bulgarie, figurez-vous ! La vache, quelle chance j'ai eu de naître dans un pays aussi mystérieux ! Alors, si vous aimez les profondes mystères, venez visiter mon petit album de cette Patagonie de l'Europe, qui existe - si, si, je vous assure ! - et où l'on trouve encore de coins vierges où pas un colonisateur n'a mis de pied ;-)

Quelques photos de mon pays...

BERKOVITZA

Bon, c'est sûr : je ne commence pas par la ville la plus belle, mais c'est la mienne !

My Album Photos : Berkovitza

Berkovitza a 17 000 habitants et c'est une bien vieille ville, mentionnée dans les documents administratifs dès 1491. Sur la colline Kaleto s'élèvent les ruines d'une forteresse et d'une église du IV° s. Berkovitza est située dans la partie Nord-Ouest de la Bulgarie, dans la montagne Stara planina, aux pieds du sommet Kom (2016 m). Connue pour ses eaux minérales, son marbre, ses framboises, ses ski bases, et, depuis quelques années, pour son rock festival nommé BerkStock ou BerkRock en fonction de la couleur du maire ;-) Voilà le site Internet de Berkovitza, en bulgare et en anglais :

Site Internet Berkovitza

NESSEBAR

Classée patrimoine mondial de l'Unesco, c'est sans doute l'une des plus belles villes au monde (je suis objective, attention !) Située sur une presqu'île, la vieille ville est longue de 850 et large de 350 m seulement. Au cours du temps, elle a perdu 1/3 de son territoire qui a été submergé par la mer. Des ruines de sa forteresse peuvent être vues au fond de l'eau à 80 m du rivage environ.

My Album Photos : Nessebar

Forteresse, vieilles églises, amphithéâtre, termes byzantins, maisons de la Rennaissance... Tout cela à visiter, tout en combinant l'instructif à l'agréable : à quelques km seulement, l'une des plus belles plages de sable fin de la Mer Noire, les Sables d'Or.

Site Internet Nessebur (en bulgare et en anglais)

Monastère de Rila

Le grand must de la visite touristique en Bulgarie, et pour cause ! Blotti à 1,147 m d'altitude au milieu de superbes forêts de pins, entouré de majestueuses montagnes, les plus anciens bâtiments de ce monastère datent de 1353.

My Album Photos : Rilski manastir

Pendant des siècles, il a servi de forteresse de la langue et la culture bulgare contre les envahisseurs ottomans. Son musée cache de vrais trésors.

Site Internet Rilski manastir... Comme vous le devinez déjà, en bulgare et en anglais.

VELIKO TARNOVO

Avec 65 000 d'habitants, l'ancienne capitale de la Bulgarie est aujourd'hui une ville moyenne... Mais ce n'est que par la taille, car sa beauté, sa richesse et son ambiance sont inégalées.

My Album Photos : Veliko Tarnovo

Située entre trois majestueuses collines, creusée par la rivière Yantra et ses impressionnantes méandres, nichée dans de belles dentelles de pierre, Veliko Tarnovo est dominée par l'énorme forteresse Tzarevetz. Le soir, celle-ci s'illumine dans un spectacle son et lumière. Flâner dans le labyrinthe de vieilles ruelles à la tombée du jour, où les belles maisons de la Renaissance pendent comme des grappes de raisin sur les rochers, se reflétant dans la rivière... Il suffit de fermer les yeux pour m'y retrouver. J'adore cette ville !

Site Internet en bulgare en anglais

BELOGRADCHIK

"Ni les fameuses gorges d'Ollioules en Provence, ni le défilé Pincarbo en Espagne, ni les Alpes, ni les Pyrénées, ni les plus beaux sommets du Tyrole en Suisse possèdent quelque chose qui peut être comparé à ce que j'ai vu en Bulgarie, à Belogradchik", écrit Jérôme Blanqui. Eh bien, je crois qu'il n'a pas visité la Cappadoce, en Turquie... Néanmoins, Belogradchik reste un site d'exception, beau à couper le souffle.

My Album Photos : Belogradchik

C'était d'ailleurs le seul site bulgare, inclus dans un livre français sur la divine nature ou quelque chose dans ce genre. Il est notoire que la Bulgarie n'existe pas trop aux yeux des Français (il suffit de regarder la météo quotidienne sur toutes les chaînes - sur la carte de l'Europe, entre Athènes, Bucarest, Belgrade et Istanbul il y a un trou)... Alors, pour vous dire, s'ils ont fait une exception pour Belogradchik, ça doit être vraiment exceptionnel !

Site Internet Belogradchik (Site en bulgare, russe, anglais et allemand)

PLOVDIV

L'une des plus anciennes villes en Europe : ses premières traces de la civilisation datent de la période mycénienne. Plovdiv est connue alors comme une fortification des Thraces appelée Eumolpias. Plus tard (en 342 av. J.C.) elle s'appellera Philippopolis, en honneur de Philippe II de Macédoine, puis Trimontium (Ville des trois Collines) sous l'Empire romain, et Puldin pour les Slaves au VI° s.

My Album Photos : Plovdiv

Carrefour de civilisations et cultures, Plovdiv est connu, à part pour sa beauté et sa richesse cuturelle et architecturale, aussi pour son ambiance : fêtes, expositions et concerts se succèdent dans cette ville vivante et adorable.

Site Internet

Je vous donnerai le lien vers le Site officiel de la ville lorsque leur page d'accueil change : actuellement, c'est le maire qui y trône dans toute sa splendeur. C'est peut être pas un méchant gars mais il semble un peu mégalo. Les belles vues ne manquent pas dans Plovdiv, et chacune d'elles aurait été plus convenable, exhibée en gros plan sur la page d'accueil, que le faciès du maire... Dommage.

VRATZA

La ville où j'ai fait mes études secondaires possède quelque chose de très beau : le Balkan de Vratza, avec de magnifiques paysages.

My Album Photos :

De plus, on voit tout de suite qu'il y a dans cette ville un lycée français : le site officiel de Vratza existe en version française !

Site Internet : Vratza

DIVERS

Un bouquet de photos variées de mon pays.

My Album Photos : Divers

France, les plus beaux sites

ViaraTimcheva — 2009-10-17T18:36:00Z

Panorama des plus belles villes et vues de mon pays d'adoption (selon moi, c.à.d. en toute objectivité bien sûr ;-)

BORDEAUX

Je commence, bien sûr, par la ville qui m'héberge depuis l'an 2000. A cette époque, en arrivant, j'ai trouvé un vaste chantier : les constructions du tram, des quais, des rues... ça creusait partout en même temps... L'horreur !

Mais petit à petit, sous mes yeux, elle se remettait des travaux et devenait de plus en plus belle... jusqu'à ce qu'elle devienne, en 2007, patrimoine mondial de l'UNESCO !

Récompense bien méritée. Entre océan et montagne, pleine de soleil (que voulez-vous ? En comparaison de Nantes... ;-), vivante et animée, Bordeaux m'a adoptée et je l'ai adoptée. Voilà quelques photos en hommage...

My Album Photos : Bordeaux (bientôt en ligne)

PARIS

Paris me pardonnera de la mettre en seconde position, car elle doit connaître l'amour que je lui porte. Je l'ai visitée pour la première fois en 1997. Avant, je l'avais traversée en métro, et déjà tous les noms des arrêts me faisaient rêver, je voulais aller partout en même temps.

Une vieille tradition bulgare dit que l'endroit où l'on jette le cordon ombilical d'une personne est très important, car pendant toute sa vie, la personne aura une attirance pour cet endroit. Ma mère, en bonne citoyenne démocratique, m'a laissé le libre choix, en gardant mon cordon ombilical à la maison. C'est donc moi-même qui a choisi où le jeter : dans la Seine. C'était en septembre 2001.

Juste après, j'ai eu l'occasion de vivre à Paris pendant deux mois. Depuis, c'est mon jardin féerique, mon lieu d'escapade. Etre à Paris, c'est être hors du temps, hors de la vie ordinaire, loin de tout ce qui est banal. Pour cela, le mérite revient en grande partie à mon ami Cédric. Des courses nocturnes magiques sur son scooter à travers tout Paris, les monuments baignés de lumière des lanternes dansant sous nos yeux ; un petit théâtre de quartier où l'on regarde la pièce tout en savourant une bouteille de vin rouge qui passe de main en main ; un défilé de dragons pour le Nouvel An chinois, que l'on contemple perchés sur un mur haut de plusieurs mètres, qu'on a escaladé je ne sais plus comment - telle est Paris insolite et feérique qu'il m'a fait découvrir.

Quelques photos, trop pâles et banales pour laisser percer au moins une petite part de la mosaïque riche et multicolore qu'est Paris pour moi :

My Album Photos : Paris (bientôt en ligne)

MARSEILLE

Je n'oublierai pas le moment où, avec mon amie Assia, on a traversé quelques tas monstrueux d'immondices, pendant que deux, trois rats jouaient avec enthousiasme à cache-cache à nos pieds. "Mais pourquoi passe-t-on par la déchetterie ?", ai-je demandé. "Mais non, c'est le marché", a répondu Assia, un peu vexée.

Plutôt sale, oui. Et alors ? Elle est belle, cette ville. Plus, elle est magnifique. Mariage d'une mer à la couleur aussi profonde que la Méditerranée avec les rochers blancs, les pittoresques baies, les gracieux bâteaux, les fières forteresses, et l'arôme de l'Orient, sous le regard amusé d'un soleil toujours généreux.

La personne grâce à laquelle on découvre une ville laisse son cachet dans nos souvenirs... A Marseille, j'ai fait de la plongée soumarine pour la première fois. J'ai vécu au bord d'un navire archéologique, amarré dans le Vieux Port, ainsi on était les premières à accueillir les nouveaux navires qui accostaient. J'ai exploré les souterrains de la forteresse St Jean, que si peu de gens connaissent, pour la bonne raison qu'elle est interdite au public. J'ai exploré toute la Corniche à vélo, toutes les îles des alentours en bateau. Merci à vous, Assia et Jérôme ! Marseille au goût de sel a trouvé à jamais sa place dans mon coeur.

My Album Photos : Marseille

PYRENEES

Entre 1998 et 2000, j'ai travaillé à Nantes pour une vieille dame, Marguerite Fouéré. Je lui tenais compagnie, menais sa correspondance et apprenais des choses sur le courage et la bonté humains hors pair. Complètement paralysée, elle ne se plaignait jamais. Ce qui est plus, elle aimait et appréciait la vie, tout en étant utile à autrui. Elle achetait des cadeaux que j'enveloppais dans de beaux papiers et envoyais de sa part aux enfants africains ou libanais. Elle organisait des pique-nique pour les enfants des parents détenus, petits tombola où tout ticket était gagnant et que les mômes attrapaient dans une énorme corbeille en bois avec une canne à pêche, en se tordant de rire. Très croyante, tous les étés, elle se rendait à Lourdes. Elle voulait beaucoup m'y amener, mais je préférais rentrer en Bulgarie.

Mme Fouéré est morte en 2000, l'année où j'ai quitté Nantes. Quelques années plus tard, je suis allée à Lourdes pour allumer un cierge pour elle. Je n'ai pas regretté, car c'est ainsi que j'ai fait connaissance avec les Pyrénées. Avec mon ami Tony, on a passé des journées extraordinaires à découvrir les beaux cirques enneigés de Gavarnie et de Tremousse, et des soirées féeriques à contempler les processions à Lourdes. Ni lui ni moi ne sommes dévots, loin de là, mais une procession à cierges à Lourdes vaut largement le détour. Il est si extraordinaire d'observer cet énorme corps vivant et illuminé composé de centaines d'humains qui chantent et qui prient en une dizaine de langues, en défilant devant l'énorme cathédrale faisant face au château baigné par la lune et à la rapide rivière montagnarde du Gave. L'air vibre d'énergie dans cet endroit hors du temps, et ce n'est plus un lieu de culte catholique mais un symbole universel de la bonté et de l'espoir.

My Album Photos : Pyrénées

CHATEAUX DE LA LOIRE

La vallée de la Loire, connue comme « Le Jardin de la France », a été la résidence favorite des Rois de France durant la Renaissance. Ils ont fait de cette douce région le décor et le théâtre de leurs rêves. C'est aussi le berceau de la Renaissance en France car ils s'entourèrent des plus grands artistes et architectes de leur temps.

On l'appelle "la région des mille châteaux", et il est vrai qu'ils sont mille - et pas seulement par leur nombre mais aussi par leur diversité.

Châteaux royaux, palais Renaissance, châteaux - musées, manoirs, forteresses, tours médiévales, gentilhommières, châteaux de contes de fées apparus au tournant d'un chemin, cités moyenâgeuses, fermes fortifiées, églises, abbayes, prieurés, cathédrales - il y en a pour tous les goûts !

Voilà mon itinéraire à travers la vallée de la Loire : (to be continued)

Album Photos : Vallée de la Loire (bientôt en ligne)

L'AQUITAINE

(to be continued)

Guyane (2009)

ViaraTimcheva — 2009-03-28T16:39:22Z

GUYANE 2009 (article à venir)

ALBUM PHOTOS : http://picasaweb.google.fr/Viara21/Guyane2009#

21/02 : Auberge des Orpailleurs - route de Cacao – Marché de Cayenne
22/02 : Cacao (village des Miaos), marché ; Sylvaine & Alain
23/02 : Cayenne ; Didier & Marie-Jo
24/02 : Les marais de Kaw
25/02 : Cayenne, carnaval
26/02 : Zoo Montsinéry – « Slumdog Dog »
27/02 : Iles du Salut
28/02 : Cayenne – Iracoubo – St Laurent
01/03 : Javouhay – Mana – Awala Yalimapo
02/03 : St Laurent du Maroni
03-11/03 : Grand Santi
12/03 : St Laurent du Maroni (Alain)
13/03 : Cayenne (Didier & Marie-Jo)

ALBUM PHOTO : http://picasaweb.google.fr/Viara21/Guyane2009#

"Помисли върху това !"

ViaraTimcheva — 2009-02-04T21:43:51Z

Страхотен хумор от блога на Белослава Чолакова, този тук :

http://bella7.wordpress.com/

Невероятни english перли !

To be or not to be ? - Две пчели или не две пчели ?

I'm going to make You mine - Ще ти изкопая шахта

Manicure - Парите лекуват

I'm just asking - Аз съм просто краля на задниците

I have been there - Там имам фасул

God only knows - Единственият нос на Бог

Do You feel alright ? - Усещаш ли всички десни ?

Bye bye baby, baby good bye - Купи, купи бебенце, бебето е добра покупка.

I fell in love - Паднах в любовта

Just in case - Само в портмоне

May God be with you - Майска добра пчела е с теб

Let's have a party - Хайде да направим партия

Press space bar to continue - Пресоването на космическия бар ще продължи

I love you baby - Обичам ви баби

Let it be - Пускайте ги ако са пчели

O, Mечо

март 14, 2007 от Bella

Как би се казвал Мечо Пух в различни държави ?

Ирландия - Мечо О'Пух

Шотландия - Мечо МакПух

Англия - Мечо Пуух

Дания - Мечо Пухсен

Швеция - Мечо Пухсон

Норвегия - Мечо Пухяер

Русия - Мечо Пухин

Грузия - Мечо Пухадзе

Армения - Мечо Пуханян

Китай - Мечо Чон Жи Пух

Япония - Мечо Пухетоши

Италия - Мечо дел Пухини

Испания - дон Мечо-Мария Пухалес

Бразилия - Лиуш Назарио Соуса и Лима Франсиско да Мечо - Пухиньо

Германия - Хер Мечо фон Пухен

Франция - Мечоас дьо Пухле

Чехия - Мечо Пухч

Румъния - Мечу Пухаческо

Сърбия - Мачо Пухович

Турция - Ефенди Меч Осман Пухан

Гръция - Мечос Похотакис

Камерун - Кхмечо Мбпух

Холандия - Мечри ван Пухкелен

Индия - Мечира Пуханди

India & the Little Tibet

ViaraTimcheva — 2008-12-11T11:18:41Z

Mили пpиятели, paдвaм ce дa cподeля c вac появaтa на бял cвят на книгaтa :

ИНДИЯ И МАЛКИЯТ ТИБЕТ :

ОТ ХИМАЛАИТЕ ДО ПУСТИНЯТА

Издателство “Дамян Яков”, София

ИЗЛИЗА С КОНКУРС НА БЪЛГАРСКОТО МИНИСТЕРСТВО НА КУЛТУРАТА

http://books.balkanatolia.com/c/sl-b/mid-292/p-p/id-24474/india-i-malkiat-tibet-ot-himalaite-do-pustiniata.html

Вяра Тимчева е родена в гр. Берковица. Учи журналистика в СУ „Св. Климент Охридски", а след това литература и масови комуникации във Франция. Автор е на две книги, публикувани през 2006 г. в парижкото издателство L'Harmattan. В момента работи като преводач.

ИНДИЯ И МАЛКИЯТ ТИБЕТ: ОТ ХИМАЛАИТЕ ДО ПУСТИНЯТА е първата книга на авторката на български език. „Не съм историк, нито политик, нито географ, нито социолог. Аз съм просто пътешественик с късмет. Описах пътуването не заради онова, което научих, а заради това, което почувствах. Разказах преживяванията ни не с познанията и интелекта си, а с ентусиазма и сърцето си. Осемдесет и пет дни из Индия. Почти както Филеас Фог около света. И докато самолетът ме отнася високо в небето, си спомням едно от заглавията в прочутия роман на Жул Верн: XXXVII глава, в която се доказва, че околосветското пътешествие не донесе на Филеас Фог нищо, освен щастие."

Можете да поръчате в най-близката книжарница или по Интернет:

http://books.balkanatolia.com/c/sl-b/mid-292/p-p/id-24474/india-i-malkiat-tibet-ot-himalaite-do-pustiniata.html

“Пътеписът на Вяра Тимчева е написан увлекателно, с жив език, с много деликатно чувство за хумор, акцентира върху непознати и любопитни неща, разглеждат Индия и религията й непредубедено, отвътре, без високомерието на туристите, които се движат на групи и слушат заучените беседи на екскурзоводите. Аз лично изчетох разказите за един ден, изоставих останалата си работа и останалите си книги, защото наистина ми беше интересно. Надявам се, че ще е така и за бъдещите читатели.”

Теодора Димова, писател и журналист

“Този пътепис впечатлява на първо място със своята откровеност. Той е излят като на един дъх, написан е с богат и цветист език. В него има достатъчно информация за този, който би поел по прашните друмища на Майка Индия, за да открие вечните й истини. Книгата също е добър базисен исторически и географски справочник, който говори на достъпен език за всеки, който се интересува от необятната вселена на многоликата Индийска цивилизация. Рядко в литературата, касаеща Индия – от времето на Паоло Орбини, през абат Дюбоа, та до прекрасната книга на сем. Генови „Никой не се завръща от Индия завинаги” – могат да се намерят страници, отразяващи любовта от пръв поглед към това свещено място. В това се състои силата на този пътепис: в девствения поглед, в чистотата на възприятието, в изненадата от откритието... Случка след случка, повествoванието ни доближава до неугасващия пламък на Хималаите, синоним на съхранена духовност и стремеж за познаване на сюблимния свят на боговете. Срещите с Негово Светейшество Далай Лама и с Гялва Кармапа, проблемите около Панчен Лама и горнилото на тибетския народ в изгнание са особено актуални днес. Гледната точка на авторката се приближава до основния постулат в религиозните доктрини на полуострова – прочутата „ахимса”, или „ненасилие”. Точно така нежно, съкровено и с отворено сърце е подходила Вяра Тимчева към тежненията на този народ по своята изгубена родина, а може би за в бъдеще култура, религия и език. В заключение искам да отбележа, че самият аз научих доста нови неща за иначе познатите топоси и етноси по пътя на авторката. Защото гледната точка е друга. Защото тя е жена и душата й се протяга интуитивно към обектите и субектите около нея – далеч от научните интереси или свободното шляене на презадоволения зяпач. Дори само заради тази среща на енергии от два свята книгата заслужава да бъде предадена в ръцете на онези, за които истинното слово е прозорец към света”.

Доц. д-р Александър Илиев, режисьор, пътешественик и антрополог; Преподавател и ръководител на класове в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”

Пътеписът на Вяра Тимчева е вълнуващо четиво. Веднъж започнат, трудно се оставя. Ценното в него е, че непосредствените впечатления на любопитната и внимателна пътешественичка са подплатени със сериозна и задълбочена информация за културата, бита и религиите, които се изповядват в Индия. Пътеписът е литературна форма, в която разказвача неусетно изгражда своя образ като търси отражението му в срещите по пътя. Вяра се справя с тази задача блестящо – тя служи на реалността и описанието й е честно и талантливо. Така тя дарява читателя с редица изключително живи образи, в това число и своя собствен. Горещо препоръчвам този текст, защото с него наистина се пътува!

Виргиния Захариева, писател и психотерапевт

СЪДЪРЖАНИЕ:

Начало
Шри Ланка, страната на Свещения зъб

ЮЖНА ИНДИЯ:
Бангалор, първа среща с Индия
Шравана, връзката между джайните и карамела
Майсор, проникване в палата на султана
Ути, първо докосване до индийските железници
Керала, чарът на мочурищата
Ашрамът на Ама, индийска приказка с щастлив край
Канякумари - там, където земята свършва
От Mадурай до Делхи, свят на контрастите

ХИМАЛАИТЕ:
Пристигане в Дарамсала, ескплозия от багри
Далай Лама, Океан от мъдрост
Kармапа, хималайското бягство на малкия Буда
Лечители и гадатели
Панчен Лама, или кога едно правителство започва да арестува деца
Tибетските колонии, докосване до света на магьосниците
Maнастирът Шераблинг, оракулът, който рецитираше свещени епопеи
Mанали, пътуване към недостижимия град
Kaшмир, миг спокойствие в сърцето на конфликта
Aмритсар, войнствените пазачи на безсмъртието

ПУСТИНЯТА ТАР:
Пристигане в Раджастан, страната на принцовете
Джайпур, надхитряне с един шофьор на рикша
Шехавати, реликви от отминало величие
Джайсалмер, камилено сафари в сърцето на пустинята
Джодпур, ползата от образованието
Удайпур, градът на езерата
Пушкар, среща с дъщеря ми от отминал живот
Последни дни в Раджастан, дервиши и тигри
Aгрa, мавзолеят на любовта
Делхи, сбогуване с Индия

Canada (2008)

ViaraTimcheva — 2008-09-13T21:34:00Z

Canada Photos : http://picasaweb.google.fr/Viara21/Canada2008#

Dehors il fait aux alentours de zéro, la nuit est tombée depuis quelques heures. Nous sommes les derniers clients d'un petit restaurant de village. La serveuse, la cinquantaine, toute fine et souriante, vient vers nous, essuie son front et s'exclame :
Alors ? Vous êtes contents du service ?
Très contents, assurons nous en une seule voix.
Vous avez deviné que je faisais tout toute seule ? Et la cuisine, et le service ? demande elle, un peu anxieuse.
Non, pas du tout ! répondons nous, vraiment surpris. Elle sourit, soudain détendue et contente, et se lance dans une longue explication dans son drôle d'accent québécois :
Il y a une dizaine de tables et on propose quiches, saucisses, tourtières, soupes, desserts… Et c'est moi qui fais tout ici ! Je prends les commandes, je prépare les plats et je les sers. J'essaie d'être partout et de contenter tous les clients, sans qu'ils remarquent que je suis toute seule. Des fois j'appelle vers la cuisine : « Alors, Georgette, c'est prêt ? » Comme ça les clients croient qu'il y a une cuisinière ! J'essaie même d'imiter son accent italien. Elle arrête le débit un instant car elle est pliée de rire.
Mais… et la vaisselle, et le nettoyage ? C'est vous qui faites vraiment tout, toute seule ? demande Annick, stupéfaite.
Oh oui, Madame, et j'ai mes cinq enfants de plus ! répond dignement la femme-miracle avec son sourire joyeux. Elle aime ce qu'elle fait, elle aime la vie et ça se voit dans tout son être radieux, enthousiaste et dynamique.

Ce soir, on dort dans un petit village qui porte le joli nom de Sainte Rose du Nord. Juste à côté d'une baie et d'un fjord qui ont la réputation d'être comptés parmi les plus beaux du monde. Notre hôtesse, soixante-cinq ans, ouvre la porte avec un sourire charmant. Comment font-ils, les gens d'ici, pour respirer une telle joie de vivre ? Elle a été concierge à Montréal et a maintenant pris sa retraite dans cette jolie maison perchée sur la colline. De plus, elle dessine de très jolis tableaux qu'elle accroche sur les murs de sa maison. Un tableau en automne et un au printemps. Elle s'appelle Susanne. Très sociable et curieuse, elle ne peut voyager car son mari est malade et elle lui tient compagnie et s'occupe de lui. Mais il y a une solution à tout problème ; le proverbe ne dit-il pas que lorsque la montagne ne vient pas à Mohamed, c'est lui qui va à elle ? Puisque Susanne ne peut aller vers le monde, elle ouvre sa porte et c'est le monde qui vient. Elle a tout simplement transformé sa maison en gîte et reçoit avec joie des personnes du monde entier, pour lesquels elle prépare un copieux petit-déjeuner. Jus d'orange frais, thé, café et chocolat, du bacon grillé, des œufs, des fruits divers (melon, orange, kiwi, tomates cerises et, bien sûr, la fierté de la région – des bleuets (comprenez myrtilles) du jardin. Des tartines grillés avec une sélection de confitures maison : six sortes.
Il y a bleuets, fraises, framboises, agrumes, prunes et rhubarbe, explique-t-elle. Il y a aussi abricots mais c'est rare par là, alors je l'ai caché et je le garde pour moi ! finit-elle avec un rire malicieux. Je l'imagine dans les longes soirées d'hiver, assise devant la cheminée, à observer la baie à travers sa grande fenêtre et à déguster de la confiture aux abricots en cachette.

En quittant Chicoutimi, nous nous arrêtons dans une station d'essence. Aux toilettes, je tends la main pour arranger ma capuche lorsque je sens que quelqu'un le fait déjà, derrière moi. Je me retourne : c'est une petite dame âgée toute souriante, qui me dit :
J'ai vu que ta capuche était mal arrangée sur tes épaules, alors je te la place comme il faut.

Quel peuple incroyable, ces Québécois ! Ils vous tutoient, ils vous racontent leur vie, ils sont si amicaux et radieux qu'on croit retrouver une vieille famille perdue et oubliée mais qui nous a toujours manqué ! Il n'y a pas de telle chaleur, de telle convivialité sur le vieux continent. A-t-elle jamais existé, ou alors s'est-elle perdue en cours de route ? Nous nous lançons dans une discussion à ce sujet. Pourquoi les gens sont froids chez nous ? Je soutiens qu'ils ne sont pas froids et qu'ils ont, à l'intérieur, une grande soif de chaleur et de convivialité aussi, mais ils n'osent pas le montrer parce que « ça ne se fait pas » et « que diront les autres », et « on me repoussera et me prendra pour un fou ». Du moins, c'est ce que j'aimerais croire ; car si c'était le cas, un jour eux aussi laisseraient tomber le souci du regard des autres et iraient vers la vie et vers le monde le cœur ouvert, sans peur de déranger, de toucher ou de bousculer. Le monde serait beau alors, il aurait une âme de Québécois.

Comment acquiert-on une âme de Québécois ? Cela ne se fait pas sans douleur, il paraît. Car ces « sujets abandonnés de Louis XV » portent en eux deux siècles d'isolation et de luttes. Le Canada est « découvert officiellement » en 1497 par Jean Cabot. En 1534, Jacques Cartier, originaire de Saint-Malo, prend la possession du pays au nom de son roi, François Ier. En 1629, Richelieu fonde la Compagnie des Cent-Associés sur le modèle des colonies américaines des Britanniques. Cette Compagnie devait jouir pendant plus de 15 ans du monopole du commerce dans toute la vallée du fleuve Saint-Laurent, mais s'engageait en échange de faire venir 300 colons, exclusivement catholiques, par an, pour peupler le Nouveau monde. Pourtant, le commerce n'apporte pas les fruits escomptés ; Louis XIV dissout la Compagnie et la Nouvelle-France devient une province royale administrée par un gouverneur et un intendant, avec quelque 2 000 âmes françaises perdues dans l'immensité nord-américaine. Sur cet échiquier, les Anglais débarquent bientôt. En 1690, après la conquête de l'Acadie, une flottille de bateaux britanniques livrent bataille et exigent la reddition de la ville de Québec. Le gouverneur Louis de Buade, comte de Frontenac, ne cède pas ; cependant, le déclin est proche. Que pouvaient faire les 70 000 Canadiens français face au 1,5 millions d'Anglais installés aux alentours ? En 1763, le traité de Paris est signé, la France perd toutes ses possessions, l'armée brûle ses drapeaux, tous les notables et les commerçants quittent le navire, en abandonnant derrière eux les Français les plus démunis (une majorité évidemment), livrés aux Anglais. Suivent des années de rapports ambigus avec le Canada anglophone. Le fait d'avoir été abandonnés par leur classe bourgeoise et leur partie a laissé les Canadiens français orphelins ; et puis, finalement, ces Britanniques « n'étaient pas pires », surtout au début de leur histoire commune. La preuve : lorsque les insurgés américains envahissent le Québec en pensant le rallier à leur cause (l'indépendance), les Canadiens français se rangent à côté des Anglais. Les choses se gâtent dans les années industrielles, lorsque le pouvoir économique est entre les mains des anglophones et les francophones se transforment en main d'œuvre bon marché. Surnommés « les Nègres blancs d'Amérique » par l'écrivain Pierre Vallières, les francophones vivent une situation proche à celle des Irlandais au siècle passé : domination britannique et misère économique pour des familles très nombreuses. Et pour être nombreuses, elles sont nombreuses ! Souvent 12, 15, voire 20 enfants : cette prolifération, les Québécois la doivent avant tout au clergé, qui ont trouvé cette voie pour implanter solidement l'Eglise romaine dans le Nouveau monde. Catholiques, ils devaient résister au protestants ; francophones, ils ont littéralement noyé la communauté anglophone ! Ainsi, abandonnés par la France, menacés d'assimilation, ils ont longtemps lutté pour préserver leur identité. Les « Français de France », « l'élite », les ont quittés en ne laissant que l'organisation villageoise et le curé tout-puissant. Les paroisses firent alors office d'administration et s'occupèrent de la scolarité et de tous les problèmes touchant à la vie sociale. Un villageois en détresse ne pouvait chercher de l'aide que chez les voisins, ce qui tissa la solidarité et l'unité des villages. Les Québécois nouèrent également des relations d'amitié et de bon voisinage avec les tribus indiennes. Ainsi se forge un caractère d'égalitarisme et sociabilité. Aujourd'hui, s'il arrive aux jeunes d'accueillir les Français par un « maudit Français », cette attitude révèle, en général, plus d'affection rentrée pour un cousin (ou un arrière grand-père) abusif que d'agressivité réelle. Depuis 1977, le français est la seule langue officielle du Québec. Les Québécois, qui n'ont cessé de se battre en faveur de la langue française, traduisent systématiquement tous les anglicismes. Ne vous moquez pas d'eux ; dans la grande lutte de la francophonie face à la déferlante anglo-saxonne, chacun a besoin d'encouragement plutôt que de s'entendre dire qu'il a un drôle de façon de parler…

(Le Guide du Routard, Québec et Provinces maritimes, 2007/8)

12/09, vendredi : Bordeaux-Montréal avec TransAt. Première observation : personnel à bord de l'avion extrêmement sympa et souriant. Le voyage a duré… une heure trente ! De 12h à 13h30. Ha ha, c'est facile, avec le décalage horaire ! Au retour, on perdra pourtant ce temps gagné. Jocelyn et Aurélie habitent rue Boyer, dans un magnifique quartier : rues droites, belles maisons aux superbes escaliers en fer. Le supermarché du coin est plein de fruits et de légumes qui me sont inconnus et de plats de tous les pays du monde. J'ai toujours aimé le cosmopolitisme, voilà pourquoi cette ville a tout pour me plaire !

13/09, samedi, Montréal : Première visite de Montréal. Promenade monumentale à pied en traversant la moitié de la ville. Le fameux boulevard Saint-Laurent qui divise la ville en deux parties : Est et Ouest (qui se trouvent en fait au nord et au sud) ; de telle façon que chaque rue a deux parties. Si vous voulez aller, par exemple, au 5, rue Saint-Jacques, renseignez-vous d'abord bien si l'adresse qui vous intéresse se trouve du côté Est ou Ouest ; sinon vous risquez d'être au numéro 5 du mauvais côté. Oui, vous avez compris : chaque rue a une double numérotation. Pratique !  Nous traversons le Quartier chinois ; pas grand mais, en revanche, très pittoresque. Une halte dans une pâtisserie chinoise, et on se régale de spécialités rares à base de noix de coco et de haricots rouges. Quelques vieux Chinois sont assis sur des grandes pierres autour d'une petite place et se chauffent au paresseux soleil de septembre. Nous descendons ensuite dans la Vieille ville, où quelques anciennes maisons se blottissent timidement parmi les gratte-ciel. L'hôtel de ville et la basilique Notre-Dame sont jolis, le Vieux-port est animé. Promenade dans la Ville souterraine : quand l'hiver est là et que dehors il fait très froid et très enneigé, les habitants ne sortent pas de ces galeries souterraines longues de plusieurs dizaines de kilomètres. Il y a sous terre des commerces, des fleurs en pots et des fontaines. Impressionnant. Le mieux pour le dessert : le Mont-Royal, la colline qui surplombe la ville ! Nous escaladons un joli petit sentier et plusieurs dizaines de marches pour avoir une vue époustouflante sur Montréal au coucher du soleil. Au retour, un chauffeur de bus fou nous livre dans le quartier Plateau Mont-Royal, il a sûrement travaillé pour les montagnes russes avant ! Peu importe, très belle journée et on se couche fatigués mais heureux, luttant encore contre le décalage horaire.

14/09, dimanche, Montréal : Visite au Biodôme, le musée de la nature de Montréal. Il est divisé en quatre parties : forêt tropicale, vie sous-marine, flore et faune des alentours du fleuve Saint-Laurent et cercle polaire. Chaque partie du musée reproduit le climat, la flore et la faune originaux. Très intéressant, on voit plein d'animaux et je vois enfin mon premier lynx vivant. A la sortie, surprise : avant d'entrer au Biodôme, le climat était des alentours de Saint-Laurent, à la sortie il est plutôt forêt tropicale ! Chaleur et humidité à satiété, à se demander comment un tel changement radical a pu se produire en espace de deux heures seulement ! Je pense à Tony, qui est en Guyane en ce moment. Ça ne doit pas être évident pour sécher le linge, là-bas !

15/09, lundi, Montréal - Québec : Location de voiture et départ pour le Québec. Arrêt déjeuner dans la Cabane de Dany, une sorte de ferme absolument charmante. Ils nous expliquent tout autour de la production du sirop d'érable, le produit fétiche du Canada, et on se fait un super repas traditionnel sous les airs de l'accordéon. Le musicien semble joyeux et souriant comme tous les Québécois. On se régale de pain doux comme de la brioche, du lard séché qui se mange comme du chips et s'avère super bon et croustillant, de la soupe aux haricots secs et aux carottes, de la viande fumée, des patates frites en rondelles, de la tourtière aux trois viandes, et des crêpes au sirop d'érable. Trop bon ! Deux heures plus tard, on s'installe dans une Auberge de jeunesse au cœur de la Vielle-Ville au Québec, rue des Ursulines. Jolie promenade sur les remparts et vue magnifique sur le château Frontenac au coucher du soleil ! On fait une centaine de photos chacun…

16/09, mardi, Québec : Visite du château Frontenac, qui en fait n'a jamais été château mais hôtel de luxe. Il doit sa construction aux Chemins de fer. 620 chambres, toutes différentes. Très joli bâtiment. La Vieille-Ville se divise en deux parties : la Haute-Ville (le château, l'Hôtel de ville, la basilique-cathédrale Notre-Dame, les remparts, la Place d'Armes et quelques belles rues animées) et la Basse-Ville. La surprise nous attend dans cette dernière : la rue du Petit-Champlain, absolument charmante, a gardé son esprit du 18e siècle. C'était jadis la rue la plus pauvre de la ville, celle des immigrés irlandais ; elle est de nos jours l'un des endroits les plus vivants et ravissants du Québec. Un peu plus loin, la Place-Royale conserve une statue de Louis XIV (voilà une chose impossible à voir en France !), de superbes maisons en pierre, la plus ancienne église en pierres sur le continent nord-américain, quelques bons musiciens et une vue impressionnante vers le château de Frontenac sur les hauteurs, au-dessus de nos têtes. Sur le fleuve se dressent quelques énormes paquebots. Avec Aurélie, nous escaladons en cachette l'escalier en colimaçon d'un petit immeuble et nous retrouvons sur le toit au coucher du soleil, avec une fois encore une superbe vue ! Décidément, les coins ravissants et les superbes vues, c'est pas se qui manque à Québec ! Dîner dans un petit restaurant au décor chaleureux. Une bonne soupe de champignons, il n'y a rien de tel pour se réchauffer le soir !

17/09, mercredi, Québec – Tadoussac - Sainte Rose du Nord : Départ pour Tadoussac, à 2h30 de route. Nous longeons le fleuve de Saint-Laurent et nous retrouvons dans un fjord, devant lequel s'étale une belle petite ville aux toits rouges. Enveloppés de tous nos vêtements, nous prenons place dans un zodiac pour voir les baleines. On est 7 à bord, plus le marin. Le zodiac saute sur les vagues comme un caillou à la surface de l'eau, on est trempés jusqu'aux os ! On a de la chance, on voit plusieurs baleines, même des bélugas qui sont très rares et en voie de disparition. On voit aussi une baleine morte, vue très rare. Triste et impressionnant ; son énorme ventre gonflé s'étale à la surface de l'eau comme une étrange montgolfière en décomposition. C'est un adolescent, nous dit le marin. Ils vont le retirer de l'eau dès cet après-midi et lui faire une autopsie pour connaître la cause de la mort. Bon, il faut avouer que les baleines vivantes sont plus agréables à voir, même si elles restent bien plus difficiles à prendre en photo. Au retour sur la terre ferme, on se change des pieds à la tête ; j'ai rarement été aussi trempée de ma vie ! On se boit du thé inuit dans un petit café. Le mien s'appelle « Rêves d'Antarctique » et a le goût de « conifères et épices ». Départ le long de la rivière du Saguenay vers Sainte-Rose du Nord. Le 17 septembre : c'était ma fête aujourd'hui, en Bulgarie.

18/09, samedi, Sainte Rose du Nord - Chicoutimi – Chutes de Montmoréncy – Trois-Rivières – Montréal

(à suivre)

Панчен Лама

ViaraTimcheva — 2008-09-02T16:57:00Z

Този разказ ще бъде посветен на Панчен Лама, макар и да не съм го виждала лично. Затова пък видях снимката му навсякъде – в резиденцията на Далай Лама и в тази на Кармапа, в домовете на всички тибетци, залепена по скалите на манастирите и свещените ступи, понякога придружена от надпис: “Помогнете ни да намерим Панчен Лама!” Снимката изобразява шестгодишно момченце със сериозни тъмни очи и чипо носле, облечено в оранжев пуловер. Снимка на едно безследно изчезнало шестгодишно момченце. Най-младият политически затворник в света.

Тази приказка с тъжен край започва през 1447 год., когато Гендун Друп, първият Далай-Лама, построява голям манастир в Шигатце - вторият по големина и значение град в Тибет, разположен на 300 км западно от Лхаса. Манастирът получава името Ташилунпо - “сбор от слава и щастие”.

През XVII в. петият Далай-Лама, Лобсанг Гиятцо, провъзгласява своя учител за абат на манастира Ташилунпо, а при смъртта му оповестява, че той ще се върне отново под земна форма. Детето, в което учителят се прероди, ще бъде новият абат на Ташилунпо и ще получи почетната титла “Панчен Лама” /от санскритския термин “пандита”, ерудит, и тибетската дума “ченпо”, велик/.

Така се слага началото на една забележителна духовна връзка между учител и ученик, която продължава не само в живота, но и отвъд него. Лобсанг Гиятцо лично открива прероденото дете и го провъзгласява за инкарнация на Буда Амитаба /Буда на безкрайната светлина/. Оттогава, по традиция, Далай-Лама разпознава новото въплъщение на Панчен Лама и обратно.

Панчен Лама е вторият духовен водач на Тибет и също принадлежи на школата Гелугпа, но за разлика от Далай-Лама не участва в политическата власт на страната.

Предпоследният, десети Панчен Лама - Чоки Гиялцен /1938-1989/ - живее в размирните и трудни времена на войни, преврати и китайската инвазия над Тибет. И самото му разпознаване не е лесно – предшественикът му, деветият Панчен Лама, не оставя никакви указания преди смъртта си, която настъпва през 1937 год. Четири години по-късно Държавният оракул известява, че новият Панчен Лама ще бъде намерен в източната тибетска област Амдо. Три делегации от манастирите Ташилунпо и Кумбум тръгват да го търсят. Далай-Лама трудно може да вземе участие в разпознаването, тъй като самият той по това време е невръстно дете.

Подбрани са десет евентуални кандидата, които минават през различни тестове. Четири от децата отпадат, остават шест. Следват нови тестове, пеят се мантри, консултират се различни оракули. Фаворитът е седемгодишно дете, което отлично се справя с всички изпитания. Почти сигурно е, че изборът ще се спре на него... когато внезапно то се разболява и умира. Хубав сюжет за криминален роман, който става още по-зловещ в следващите месеци, когато още две от децата-кандидати заболяват мистериозно и умират. Повечето от избраните деца принадлежат на многоуважавани фамилии, само едно от тях е обикновено селянче от Амдо, което има по-голямо глухонямо братче. Дали заради скромния му произход детето не успява да се наложи като фаворит още в началото? И все пак, то се е справило чудесно по време на тестовете и е разпознало без колебание всички предмети, принадлежали на покойния Панчен Лама. Така изборът се спира на него.

В това време Лхаса е пред прага на гражданската война: там царуват корупция и интриги, а двамата регенти на невръстния Далай-Лама - Ретинг Ринпоче и Тагдра Ринпоче – ожесточено си оспорват властта.

През септември 1949 год., китайската армия започва своето настъпление на изток и превзема манастира Кумбум, където се намира по онова време Панчен Лама. Чоки Гиялцен е едва на 11 години – твърде малък, за да има собствено политическо мнение. Приближените му се съюзяват с китайските нашественици и поздравяват Мао Дзе Дун за “голямата му мъдрост и кураж” и волята му да “освободи” Тибет.

Страната на снеговете не разполага с армия, която да противопостави на червените нашественици. В тези кризисни времена тибетският народ обръща поглед към онзи, който от няколко века е политически и духовен водач на страната - Далай-Лама. Решава се момчето, въпреки непълнолетието си, веднага да встъпи в длъжност.

От своя страна малкият Панчен Лама попада под властта на комунистите, които лично се заемат с образованието му. Той е дванайсетгодишен, когато в Пекин на 29 април 1951 год. в Пекин се подписва “споразумението в 17 точки”, с което се слага край на Тибет като на суверенна нация.

Десет месеца по-късно Далай-Лама кани Панчен Лама в Потала. Тринайсетгодишният юноша пристига от Кумбум със свита от китайски придружители. Въпреки напрегнатата обстановка, двамата малолетни тибетски духовни водачи разговарят за възможностите да си съдействат и заедно да работят за благото на тибетския народ. През април 1954 год. Индия е принудена да подпише с Китай споразумение, с което признава Тибет за “китайска провинция”. За Тибет няма вече никаква надежда. Стотици монаси и цивилни са изтезавани и убити, градове и манастири са бомбардирани и разрушени до основи. През 1959 год. Далай-Лама е принуден да потърси убежище в Индия. В Страната на снеговете върлуват невиждан дотогава глад и епидемии. Населението намалява с около 7,5 % в периода между между 1951 и 1959 година. Детската смъртност достига 150 на 1000, а средната продължителност на живота е едва 40 години. В тибетската столица и други градове тибетското население е вече само 1/3 - тибетците биват изселвани или избити, а на тяхно място на настанени китайци. Насилствените аборти, които през 1955 год. са се практикували в някои области, след 1960 вече се извършват в цялата страна. За да “приспят” новородените деца, медицинските работници им инжектират чист алкохол в главата. Градчета и селца биват обградени от военни; в набързо издигната палатка лекари събират всички момичета и жени от 12 до 45-годишна възраст и насилствено ги стерилизират. За всеки убит зародиш и бебе и всяка стерилизация китайските лекари получават премия.

В манастира Ташилунпо, превърнат в златна крепост, Панчен Лама усеща страданията на народа си и плахо протестира пред китайските представители: да, той знае, че революцията си има цена и че насилието е понякога необходимо, за да се стигне до истинска справедливост и равенство за в бъдеще, но трябва ли все пак сънародниците му да изживяват толкова болка и унижения? В отговор, китайският трудов комитет в Шигатце го съветва да прочете по-задълбочено първия том от “Избраните произведения” на Мао, наскоро излязъл в превод на тибетски.

През 1961 год. двайсет и три годишният Панчен Лама започва редакцията на документ, наречен “70 000 букви”. Неотдавна той е посетил родната си област и е останал потресен от промените там – дълбоката мизерия на населението, избитите хора, опожарените манастири. Целта му е да опише всичката несправедливост и болка, която е видял, и да изпрати рапорта на централната власт в Китай – може би те не са в течение на онова, което става, може би просто не знаят истината и когато я научат, ще сложат край на всички изстъпления?

Чоки Гиялцен завършва и предава обвиниталния си рапорт, но китайското правителство не променя с нищо своята политика. Новото е, че Мао започва да го нарича “враг на нашата класа”. През 1964 год., по случай тибетската Нова година, Панчен Лама държи в Лхаса реч, която завършва с думите: “Знайте, че считам четиринайсетия Далай-Лама за свое убежище както в този, така и в следващия ми живот. Да живее Далай-Лама”. Пекин приема това изявление като лична обида. Няколко месеца по-късно манастира Ташилунпо е обграден, а Панчен Лама и приближените му – арестувани. Срещу тях започва процес, който трае 17 дни. Чоки Гиялцен е обявен за враг на социализма и подстрекател към сепаратизъм. Предлагат му последен шанс да се покае публично, като изповяда грешките си и порицае Далай-Лама. Той отказва.

Изпращат го в затвора в Пекин, откъдето той ще излезе цели 13 години по-късно, през 1977 год. По време на дългия си арест Панчен Лама опитва да се самоубие и многократно моли пазачите да го оставят да умре.

Едва през 1982 год. тибетският духовен водач получава разрешение да напусне Пекин. През 1985 год., в свое обръщение към тибетския народ той заявява: “Приятелството, която ме свързва с Негово светейшество Далай-Лама, е от духовно естество. Между мен и Негово светейшество няма разлика. Някои се опитват да създадат пречки помежду ни, но няма да успеят”. Две години по-късно, по време на Народния конгрес в Пекин, Панчен Лама отново остро критикува китайската политика в Тибет. През 1989 год. в Шигатце Чоки Гиялцен осветява мавзолеите на шест от своите предишни въплъщения, разрушени от Културната революция, и не пропуска да подчертае още веднъж, че китайската окупация е донесла повече разруха, отколкото благо на тибетския народ.

Това вече е прекалено! Четири дни по-късно Панчен Лама умира внезапно, покосен от загадъчна болест.

Смъртта на Чоки Гиялцен сякаш помирява китайците с него и те започват да тръбят на висок глас какво светило за будизма и какъв велик патриот е бил. Народното правителство на Тибетската автономна област и Демократичното управление на Ташилунпо дори издигат ступа и мемориал в негова чест... ... след което се впускат в издирване на новата му инкарнация.

Далай-Лама няма право да се меси в мероприятието. От 1991 год., той нееднократно пише на китайското правителство с искане да бъде допуснат до участие в намирането и признаването на детето. През октомври 1995 год. Тендзин Гиятцо отново праща писмо до Дзян Дзъмин, в което подчертава: “Моя лична отговорност е да почета и възобновя уникалната историческа връзка между Далай и Панчен Ламите”.

В отговор китайските власти обявяват, че единствено тяхното мнение ще бъде от значение в случая. Духовна приемственост между учител и ученик, която води началото си от векове, явно няма никакъв смисъл в техните очи.

На 14 май 1995 год. Далай-Лама официално обявява името на новия Панчен Лама: това е шестгодишният Гендун Чоки Нийма, роден на 25 април 1989 в номадско семейство в Лари, провинция Нагчу. Десет дни по-късно Китайското народно правителство обявява декларацията на Далай-Лама за “невалидна и противозаконна”. През юли същата година момченцето изчезва ведно с родителите и братчето си.

На 29 ноември в Лхаса генералния секретар на Държавния съвет Луо Ган и представителя на Бюрото по религиозните въпроси Йе Цяомен теглят на жребий името на новия Панчен Лама – Гиянцен Норбу, момче на същата възраст и от същото село като детето, избрано от Далай-Лама.

Две години по-късно, през 1997 год., експерти от Комитета за защита на правата на детето към ООН разследват случая. Китайският посланик в Обединените нации заявява, че правителството му било взело изчезналото дете под своя опека по настояване на семейството му. Напразно експертите настояват да се срещнат с него.

Днес, дванайсет години по-късно, от това дете все още няма нито вест. Не се знае дали е живо, как се чувства, как са му се отразили една дузина години затворничество. Задържането и безследното изчезване на едно невинно дете подсказва как се спазват фундаменталните човешки права и свободи в Тибет.

И нещо още по-тъжно, още по-страшно...

“Пред очите на цял свят в най-гъсто населената страна на планетата, постоянна членка на Съвета за сигурност, подписала Всеобщата декларация за правата на човека и Международната конвенция за правата на детето изчезва дете на шест години, без да последва никакъв официален протест. Ние отказваме да повярваме, че страхът от Китай или нуждите на международната търговия днес напълно са заместили елементарните човешки права. /.../ Единственото престъпление на това дете е фактът, че се е родило. Краткото му съществуване е преминало в лишаването му от собственото му детство, от правото му на свобода. /.../ Чрез мълчанието на Гендун крещят всички потискани деца на планетата. И наистина - как да претендираме, че международното право днес се спазва, как да се надяваме да подобрим положението на милионите експлоатирани, бити, изнасилвани и убивани деца навсякъде по света, ако не сме в състояние да се погрижим за най-известното от тях – жертва на очевидна и груба политика на държавен тероризъм? Станалото с него не е само лична човешка драма, а пример за явна несправедливост, на която всички ние сме свидетели”.

Ето така Покривът на света се превръща в кървава шахматна дъска, на която една държава играе вековна игра – само че вместо с пионки, си служи със съдбите на две шестгодишни деца.

Как протича животът на Гендун Чоки Нийма – ако още е жив - след дванайсет години лишаване от свобода?

Как протича този на Гиянцен Норбу, обявен от Китай за Панчен Лама, а от Тибет – за китайска марионетка, презиран от първите и мразен от вторите?

Кой от тях двамата ще обяви следващото въплъщение на Далай Лама?

Съществува ли жената?

Джон Бейнс — 2008-08-13T08:13:57Z

Е това наистина заслужава да се прочете!

Въведение към книгата на Джон Бейнс "Съществува ли жената"

Ще започна изложението на този труд с една анкета, която моят помощен екип проведе сред 130 жени на различно социално-икономическо ниво. Макар това проучване да не изглежда твърде представително, смея да твърдя, че където и да бъде направено, ще даде резултати, подобни на получените, тъй като неосъзнатите модели на хората са сходни в дълбинната си структура.

Анкетата е следната:

1) Кой според теб е най-високият идеал или най-високата цел, която една жена може да постигне в живота? 2) Кои според теб са основните различия между мъжа и жената? 3) Коя жена според теб е по-подготвена да бъде щастлива - тази на 25 или на 50 години? 4) Какво според теб изпитва една жена, когато се приближава към старостта? 5) С какви думи асоциираш думата „женственост"? 6) Какви фантазии и емоции поражда у теб мисълта за твоята матка? 7) Смяташ ли, че матката може да има и друго предназначение, освен функцията си в зачеването и развитието на човешкия ембрион? Обясни защо. 8) Би ли искала да бъдеш мъж, или си доволна, че си жена? 9) Кои са според теб чертите или качествата на идеалния мъж ? 10) Коя според теб е най-голямата пречка една жена да изпита сексуално удовлетворение от връзката си със своя партньор? 11) Би ли могла да посочиш каква трябва да бъде една много „женствена" жена? 12) Има ли жена в миналото или в настоящето, от която да се възхищаваш или да взимаш пример? 13) Има ли жена, която смяташ, че позори твоя пол? Защо? 14) Кой според теб е най-големият недостатък на една жена? 15) Каква според теб е ролята на съвременната жена? 16) Кой според теб е най-големият недостатък на мъжете? 17) Как според теб жената предпочита да се отнася към нея партньорът й? 18) Каква е целта една жена да има деца? 19) Кой според теб има по-големи възможности да бъде щастлив в живота - мъжът или жената?

Главната цел на тази анкета беше да установи дали жената има ясна и определена представа какво всъщност означава женствеността, разграничавайки я от мъжествеността. Дали в действителност жените познават основните характеристики на своя пол. Както и кои са техните цели и стремежи в живота и каква е тяхната ценностна система.

Това, което установих, не ме изненада. Наистина първото, което прави впечатление, когато се разглеждат проблемите на жената, е нейната изключителна психическа зависимост по отношение на мъжа. По-голямата част от различията, посочени от анкетираните жени, се отнасяха предимно до биологически особености като физическа сила, външен вид и поведение, като оставяха на заден план различията, свързани с психиката и вътрешния свят.

С други думи, средностатистическата жена не познава собствената си женска същност и свежда положението си на жена до способността да бъде майка. По този начин ролята й се определя изключително на основата на майчинството, обстоятелство, което я прави още по-зависима от мъжа.

Изглежда така, сякаш жената е лишена не само от идентичност, но и от собствена цел, която да е различна от дейността или съществуването на мъжа.

Наистина основната цел на по-голямата част от жените е да „хванат" някой мъж - цел, на чието постигане се придава прекомерна значимост, тъй като в случай на неуспех жените смятат, че животът им е безвъзвратно провален.

Доказателство за това е различното съдържание, което се влага в думите „стара мома" и „стар ерген". На старата мома обществото гледа като на жена, която се е провалила или не е успяла да се осъществи като жена, жигосвайки я с клеймото на сексуално неспособна. На стария ерген обаче се гледа със снизхождение' като на хитрец, който „не се е хванал на въдицата".

Тоест съществуването на жената не се възприема отделно от това на мъжа, докато той проправя свои пътища в живота, които не зависят от жената, макар и да не я изключват. Обикновено тя трябва да се ограничи да следва пътя на мъжете, подражавайки на техните действия. Така възниква състезанието с мъжа, като неосъзната необходимост да се постигне по някакъв начин превъзходство над него.

Напразно усилие, тъй като не може да се превъзхожда някого, на когото се подражава. По този начин двата пола действат на основата на един и същи модел, който е мъжкият.

Жената кръжи около мъжа, но не и около собственото си „аз". Мъжът обаче не следва жената, а върви подир собствените си цели. Психическият център на гравитация на жената не е собственото й същество, а това на мъжа.

Кои са причините за тази невероятна зависимост? Защо жената не може да има собствена идентичност и съдба, отделни от пътя на мъжа?

СВЕТЪТ НА ЖЕНАТА

С цел да да разберем поведението на жената, нека анализираме нейното ежедневие, за да определим кои са основните й интереси, грижи и дейности.

Най-доброто огледало на интересите на жената са женските списания. Което и да вземем наслуки, ще установим, че всички те, с някои леки вариации, се отнасят до едни и същи теми: домакинство, вътрешно обзавеждане, кухня, разхубавяване, диети за отслабване или за поддържане на теглото, гимнастика за запазване на фигурата, премахване на целулита, кремове против бръчки и естествено, последния вик на модата в облеклото. Там се публикуват и материали за отглеждането на децата, за скандали и любовни авантюри на някоя кинозвезда или личност от международния елит.

Сякаш целият живот на жената протича единствено сред кремове, дрехи, гримове, диети за отслабване и хиляда и един начина, чрез които да стане по-привлекателна. Ще установим колко дребен, ограничен и малък е светът, в който се движи съществуването на жената, сякаш в живота няма по-важни неща от това да изглежда привлекателна и да има деца. Ще забележим също, че всички гореспоменати дейности са изключително от външно естество и се отнасят единствено до грижата за тялото, но не и за ума и вътрешния свят.

Кои са причините и смисълът на това необикновено явление? Каква е тази изключителна сила, способна да мобилизира армии от жени, които се тълпят в магазините, купувайки парцали, козметични продукти, личен чар, свеж тен и красиво тяло?

Половината от населението на земята посвещава значителна част от деня на тези дейности, в които навярно преминава по-голямата част от живота им. В действителност това необикновено прахосване на жизненост се дължи единствено на желанието на жената да привлече мъжа, за да бъде оплодена и да изпълни ролята си на майка, както и да задоволи женския си нарцисизъм.

Красотата, младостта, гримът, облеклото са средствата, с които жената се стреми да изглежда по-привлекателна, с цел да повдигне самоуважението си и да спечели „собствен мъж". Нейната пътеводна звезда е мъжът и за да го привлече, тя култивира външни ценности, отнасящи се предимно до телесната красота. Това я принуждава да сведе своя свят до постигането на една външна цел, тоест мъжа, и затова тя се стреми да постигне и поддържа приемливо равнище на привлекателност.

Ако се замислим обаче върху тези обстоятелства, ще забележим, че именно по своя вина жената губи всякаква възможност да се реализира сама, защото тя не се утвърждава чрез себе си, а чрез мнението на мъжа.

Това показва, че жените допускат сериозна грешка, стремейки се да получат равноправие на половете чрез декрети, вместо да се издигнат до равнището на мъжа, като развият у себе си ценностите, присъщи на пола им. Ако престанат да подражават на модели, които не са техни, и култивират у себе си ценностите, присъщи на жената, те несъмнено ще успеят да се издигнат до равнището на мъжа, тъй като собствената им реализация ще бъде равностойна на тази на мъжа.

Въпросът е в това, че те трябва да се откажат от втълпяваната им още от ранно детство роля на беззащитни девойчета като инструмент, чрез който да се сдобият със закрилата на мъжа.

Необходимо е да се разбере, че „равенство" означава не само еднакви права, но и еднакви задължения - нещо, което не може да бъде постигнато, когато съществуват покровители и покровителствани. Свобода означава пълнолетие, а не опекунство. Жената не може да бъде като някакво същество, осиновено от едно патерналистично общество. Тя трябва да бъде пълнолетна личност, напълно отговорна и зряла. Жените непрекъснато настояват за по-големи права и защита, но едновременно с това, подобно на наивни девойчета, се оставят да бъдат осиновени от някой мъж, който да поеме грижата за живота им.

Вярно е, че винаги е съществувала дискриминация спрямо жената, но не по-малко е вярно, че тя доброволно отказва да порасне и да се развие, оставайки подчинена на мъжа. Това е обяснимо - зависимостта не изисква големи усилия, отговорност и труд, достатъчно е да има готовност да се задоволяват желанията на покровителя и да се расте в неговата сянка.

Много жени могат да се почувстват несправедливо обидени от мненията, изложени в тази книга, и погрешно да сметнат, че целта й е да ги постави в по-неблагоприятна светлина в сравнение с мъЖа. Истината обаче е друга, защото целта на този труд е да научи жената как да се освободи от оковите, които тя сама си е сложила и към които е привикнала до такава степен, че вече не иска да се раздели с тях.

Моето желание е да изложа действителността такава, каквато е, без да заставам на ничия страна. Не рисувам нещата в розово, а се ограничавам да опиша различни конкретни и обективни ситуации, чиято истинност всеки може да провери. Време е жените да престанат да вярват във вълшебните приказки, обещаващи бързи и удобни чудеса.

Знаем, че човек се страхува от промените, които, макар и благоприятни, изискват от негова страна усилие, за да се приспособи към тях. Поради тази причина винаги има хора, които предпочитат да запазят едно пагубно за тях съществуващо положение само защото им е познато и близко, вместо да направят усилие да го заместят с друго, много по-изгодно, но непознато.

Убеден съм, че жената с еднаква сила се страхува и желае своята свобода и че дълбоко в сърцето си отхвърля това, за което толкова пламенно настоява публично. Мисълта да поеме отговорност и грижата за самата себе, при пълно равенство с мъжа, я ужасява. Именно това обаче е необходимо и наложително да направи, за да сложи край на дискриминацията.

Много действия на жената могат да бъдат обяснени единствено с постоянната й зависимост от мъжа. Така можем да разберем например защо раздялата с партньора за нея представлява ужасна драма. От момента, в който мъжът се превърне в психически център на живота й, загубата му наистина е равнозначна на загубата на собственото й съществуване. Мъжете не си дават сметка за това явление, поради което обикновено са твърде несъчувствени към депресивните емоционални изблици на жените, без да разбират, че за жената една емоционална загуба е почти равностойна на смърт.

За да разберем по-добре заниманията на жените, нека хвърлим поглед върху няколко издания за жени. Какво можем да открием в тях?

„Отслабнете с Т.М.Т." „Елегантност, която се постига лесно" „Премахва тлъстините по корема, извайва вашата талия" „Помага да свалите излишните килограми" „Премахва тлъстините" „Намалява обиколката на талията" „Грижи за косата" „Трайно къдрене и боядисване" (реклама на одеколон със снимка на младо момиче, които произнася „гу-гу", както правят бебетата) „Готварски рецепти"

Какво искам да покажа чрез тези примери? Те отразяват много точно кои са основните интереси на жената, като разкриват изключителна повърхностност и суета. Никакви по-задълбочени мисли, размишления или сложни формулировки; всичко трябва да бъде удобно и лесносмилаемо; няма нищо, свързано с истинските ценности на жената или с развитието на вътрешния й свят.

Всичко е съсредоточено върху външното, предназначено е най-вече да култивира външните прелести на жената, за да привлече мъжа, да я подготви за майчинството или да стане добра домакиня. За какво? За да „хване" някой мъж и да го задържи. Изобщо не се разглежда това, което е от наистина важно: как да хване самата себе си, за да се реализира като истинска жена.

Твърде угнетителен е социалният и културен модел, в който е затворена жената. Това е и причината, поради която лесно можем да разберем защо мъжете не я приемат сериозно, в смисъл като равна на тях, тъй като тя непрестанно отказва да води едно смислено съществуване, като се ограничава до прилагането на различни игри. Играе, че живее; играе на съпруга, на любима; играе, че работи; че се бори за своята еманципация. В действителност не взима нищо на сериозно, защото е свикнала да възлага всички свои очаквания на мъжа. Една жена не се нуждае да учи медицина, за да стане лекар; достатъчно й е да се омъжи за такъв. Същото се отнася до всяка друга област от човешката дейност.

Огромна част от жените посвещават много усилия, време, мечти и чувства на грижата за външния си вид с надеждата да намерят подходящия мъж, за да се вкопчат психически в него, да се почувстват сигурни.

Очевидно е, че мъжът е принуден, поради своите социални задължения, да се сблъсква с по-сериозни проблеми и с по-тежки отговорности, поради което" трябва да се концентрира в собствената си личност, за да може да действа с успех. Докато основната цел на жената е да се вкопчи психически и емоционално към някой мъж, за да живее чрез него.

Жената непременно трябва да разбере, че не е нужно да иска разрешение от мъжа, за да се еманципира и да постигне равноправие; за тази цел обаче тя трябва да постигне психологическа самостоятелност, за да развие собствените си способности. Не е необходимо да си присвоява атрибутите на мъжа, защото нейните са точно толкова важни и ценни като неговите, макар че тя не ги използва. За тази цел тя трябва да се освободи от веригата от лекомислени баналности, към която са я приковали социално-културните условия. В действителност поради дискриминацията, на която е подложена, както и поради обстоятелството, че е смятана за по-нисша и по-глупава от мъжа, обществото й предоставя разнообразни играчки, с които да се забавлява, така както се постъпва с децата, за да не досаждат на възрастните.

Добър пример за мнението, което съществува за жената, са рекламите, в които тя е използвана като предмет на всевъзможни глупави диалози относно този или онзи продукт. Дори започнах да си мисля, че ако мъжете поемат грижата за прането като част от тяхната мъжка роля, рекламните агенти едва ли биха сложили същите думи в тяхната уста, напротив, щяха да ги накарат да кажат нещо умно. Тъй като се смята, че жените са лекомислени и повърхностни, те биват поставяни в също толкова лекомислени и повърхностни ситуации.

Понятието за „жената-предмет" произтича именно от обстоятелството, че тя е смятана - съзнателно или не - за лишена от съдържание. Тази теза е толкова разпространена, че е довела до създаването на образ, който често присъства в комедии, сатири и филми - това е образът на глупавата секретарка, представяна обикновено като твърде сексапилна жена, но абсолютно лишена от ум. Това всъщност не учудва никого, тъй като сме свикнали да виждаме манекенки с блестяща външност и атрофиран ум, които за съжаление са най-желаните от мъжете жени. Този техен успех кара всички други да им подражават и да се обличат и държат по подобен начин. Това е процесът, чрез който жената се обезличава все повече и се превръща в предмет. Всъщност, бидейки предмет, тя не е задължена да се изгражда като личност; просто трябва да изглежда добре.

Каква е разликата между предмет и личност? Докато предметът има само външен живот и не е нищо повече от една вещ, то личността, за да бъде такава, трябва да проявява вътрешен живот. С други думи, жената трябва да работи върху себе си, за да стане личност. Поради обстоятелството, че се е превърнала в предмет, тя е лишена от съзнателен вътрешен живот и се стреми да го вземе назаем от мъжа.

Мъжът не е много по-зрял от жената, но разполага с едно предимство - неговата роля в исторически план изобщо не се е променяла.

Всяко равенство се постига между две личности, едната от мъжки пол, другата - от женски пол, но е невъзможно да се осъществи, ако връзката е субект-обект.

Джон Бейнс СЪЩЕСТВУВА ЛИ ЖЕНАТА? изд. ЕКСЛИБРИС